Кралска кръв

Тема

Пролог

Майстор Кит

Изменникът, познат и като Китап рол Кешмет, стоеше под лекия дъжд, развалата в кръвта му го притискаше, зовеше го, но оставаше нечута. Страх и ужас давеха гърлото му.

Във всеки град и село в Кешет, Боржа или Пют храмът би бил централното средище на общността, обект на гордост и чест, ос, около която се върти всичко. В Камнипол обаче, град огромен и великолепен, храмът беше поредната сграда, вдъхваше страхопочитание с красотата и величието си, но оставаше незабележим сред другите подобни здания.

Градът беше сърцето на имперска Антеа, така както имперска Антеа беше сърцето на първокръвните в света, но истината бе, че Камнипол беше по-стар от империята, която управляваше. Всяка епоха беше оставяла следите си тук, всяко поколение беше градило върху отломките от предишното и сега земята под настланите с тъмни павета улици криеше руините на незапомнени времена. Камнипол беше град на черно и златно, на богатство и отчаяна бедност. Крепостните му стени се издигаха неуязвими, просторни имения, високи кули и величествени храмове се кипреха небрежно в богаташките квартали, сякаш тук великолепието е нещо тривиално, обичайно, ежедневно. Ако беше рицар, Камнипол щеше да носи броня с черен емайл и плащ от фина вълна. Ако беше жена, щеше да е толкова красива, че да я зяпаш с копнеж, и толкова недостъпна, че да си глътнеш езика. Но не беше нито рицар, нито жена, беше град, беше Камнипол.

Лекият дъжд потъмняваше цветовете на каменните зидове и високите колони. Широки стъпала водеха от улицата до площадката и оттам до потъналата в сенки колонада. Големият флаг от паешка коприна — с червеното на кръвта и осемделния символ на богинята в центъра — висеше под стрехата, тъмен в долния си край от дъжда и в горния от сенките, а вятърът го къдреше като водна повърхност. Каретите и паланкините на най-благородните антийски семейства изпълваха тясната улица, съревноваваха се за по-престижно място върху огладените павета и бранеха със зъби и нокти завоюваните позиции от страх конкуренцията да не ги измести. А едва първото снеготопене беше към края си — дойдеше ли лятото, а с него и дворцовият сезон, улиците щяха да се задръстят съвсем. На север Кралски шпил издигаше гигантската си кула под саван от сива мъгла, върхът ѝ се губеше в ниските облаци, сякаш Разсечения трон протягаше пипалата си във всички посоки и притискаше целия свят под тежестта си.

Изменникът дръпна качулката на наметалото да скрие лицето и косата си. Дъждовни капчици блестяха по брадата му като мушици в паяжина. Стоеше и чакаше.

На върха на стъпалата стоеше друг — героят на Антеа. Усмихваше се и кимаше на малцината висши велможи, пристигнали рано-рано в града и стекли се в сумрачното лоно на храма. Гедер Палиако, отскоро барон на Ибинлес и протектор на принц Астер, единствения син на крал Симеон и наследник на Разсечения трон. Гедер Палиако, който беше спасил кралството от заговорите на Астерилхолд. Гедер не приличаше на национален герой. Лицето му беше кръгло и бледо, косата му — зализана назад. Черният му кожен плащ беше кроен за по-дебел човек и се диплеше покрай снагата му като тежка завеса. Гедер стоеше под голямото червено знаме като новоизлюпен актьор, който за пръв път излиза на сцена — повтаря си наум репликите и надава ухо да чуе суфльора, помисли си изменникът.

Именно този човек, Гедер Палиако, беше приносителят, върнал отдавна забравения култ към богинята и тръснал го в центъра на най-голямата империя извън Фар Сирамис. В друга, по-благочестива епоха, храмът навярно би срещнал отпор, но свещенослужителите от антийския клир отдавна се бяха превърнали в поборници на политическата целесъобразност. Гласът на богинята, така изкусителен, беше открил тук благодатна почва, широко отворени уши, и нобилитетът се стичаше като деца на куклен театър, развълнувани от обещанието за нещо екзотично, декадентско и ново.

Бяха мъртви. Градът им, империята им, истините, които бяха засукали още с млякото на дойките си, всичко това беше мъртво. Като първата, почти невидима следа на проказата, развалата вече бе докоснала града им, а всички те оставаха слепи за истинската ѝ природа. И едва ли щяха да прогледнат някога, дори след като лудостта ги обземеше. Щяха да умрат, без да са разбрали в какво ги е превърнала богинята.

— Хей! Старче!

Изменникът се обърна. Мъжът беше ясуру, с бронзови люспи и черен език. Доспехите му бяха от варена кожа, гербът — змия на оранжево поле. Зад него млада жена слизаше от позлатена карета с помощта на лакей в същите цветове. Жената беше с черно кожено наметало, възширочко. Явно такава беше последната мода.

— Ти по каква работа си тук? — попита го с подозрение мъжът ясуру, отпуснал ръка върху ефеса на меча си.

— Нищо спешно — отвърна изменникът. — Прощавайте, ако съм ви застанал на пътя. Не знаех.

Охранителят изръмжа гърлено и отклони поглед. Изменникът му обърна гръб и се отдалечи. Чу зад себе си пронизителния дрънчащ звук на тенекиените гонгове. Призивът за молитва. Не го беше чувал отдавна, но го помнеше отлично — от детството си и от годините си на послушник в един планински храм на половин континент оттук. Споменът беше толкова ясен, че за миг изменникът усети миризмата на прах и вкуса на сладка кладенчова вода, чу как гущери пробягват по напечените камъни, устата му се напълни със слюнка при осезаемия спомен за козешкото с къри, което приготвяха в селото от неговата младост. Нечий дълбок глас подхвана молитвения призив и силата в кръвта на изменника възвря в отклик на полузабравените срички. Той спря, загърби поуките от стотици детски приказки и погледна назад.

Помогите Вашим друзьям узнать о библиотеке

Популярные книги автора