Луциан

Тема

На Алекс Лойек

(1965–2001)

Първа част

Едно

Вечерите в сряда си бяха само за нас — за Яне, Врабеца и мен.

Още от времето, когато бях малко момиченце, ние трите прекарвахме заедно тази вечер от седмицата — с изключение само на ваканциите — на едно и също място: вкъщи, в Хамбург, на улица „Райнвилетерасе“ 9.

Идеята беше на Врабеца, Янената спътница в живота. Наскоро, след като се премести при нас, Врабеца обяви вечерта в сряда за Ladies’ Night и дори за случая донесе и корона. Беше от пластмаса, с пъстри стъклени камъчета, от отдела за играчки на магазина, в който работеше тогава.

Врабеца беше и тази, която определи правилата на Ladies’ Nights: тази, която беше наред, трябваше да носи короната и да определи как да прекараме вечерта. Единствените условия бяха: трябваше да е нещо, което да правим заедно и да не струва пари.

Бях на четири годинки, когато си устроихме първата Ladies’ Night и аз първа трябваше да сложа короната. Наистина се почувствах царица и назначих Врабеца и Яне за свои камериерки. Яне трябваше да ми приготви любимото ястие, палачинки с горещ шоколадов сос. На Врабеца пък наредих да ми нарисува фантастични животни: дракони, еднорози и грифони, които накрая оцветихме заедно.

В един момент короната изчезна или просто престанахме да си я слагаме. Но Ladies’ Nights си останаха и с годините се превърнаха в ритуал, от който се лишавахме само когато се случваше нещо много сериозно.

Междувременно станах на шестнайсет и тази сряда беше ред на Яне да реши какво ще правим през тази Ladies’ Night. Мотото на вечерта беше: „разчистване“.

И двете с Врабеца силно изохкахме, когато Яне отвори огромния долап в таванското помещение, но тя почука по въображаемата си корона и оповести:

— Не е вредно да се поотървем от миналото. И така, без възражения, ladies! Захващайте се с вехториите.

Навън бушуваше есенна буря. Удряше като с ледени пръсти по стъклата, но тук горе, под покрива, беше топло и много уютно. Яне беше запалила свещи, от тонколоните звучеше Лунната соната на Бетовен, любимия композитор на Яне, а от кухнята се носеше аромат на пресен ябълков щрудел.

Таванът заемаше цялата горна част на нашето жилище и една поразклатена вита стълба го отделяше от долните стаи. Татко беше рендосал и лакирал дървения под още преди години. Всички обичахме това помещение. То беше нашата семейна дневна, а официалната ползвахме всъщност само когато ни идваха гости. Тук горе имаше по нещо от всяка една от нас. Аз си бях пожелала канапето с многото възглавници, на което бяхме прекарали безброй вечери с любимите си филми. Стайната липа, която вече беше пораснала чак до напречната носеща греда, Яне купила при раждането ми. Тогава била съвсем мъничко растенийце. Яне се грижеше също в голямата стъклена ваза всяка седмица да има свежи цветя. От Врабеца бяха старият грамофон и рафтът с огромната колекция грамофонни плочи. Мебелите ни, повечето от битака за антики, Врабеца и Яне изнамираха заедно, като Яне беше поела пазарлъка по смъкване на цените им, а Врабеца ги реставрираше. Единствената наследена мебел беше писалището, останало от прабаба ми, на което по-рано Яне си пишеше епикризите.

До писалището на тежка месингова верига висеше птичи кафез. В него живееха Джон Бой и Джим Боб. Двете вълнести папагалчета майка ми беше получила подарък от неин бивш пациент. На трийсет години папагалчетата бяха вече зрели господа, а грижите, които Яне полагаше за тях, бяха затрогващи. Врабеца, за разлика от нея, мразеше затворени в клетка животни. Тя наричаше нашите птички „пандизчиите“, при което винаги беше удостоявана от майка ми със зъл крив поглед.

Джим Боб си беше пъхнал човката под крилото с настръхнала перушина, докато Джон Бой наблюдаваше любопитно отвисоко как клечим пред планината от вехтории и спорим от кои вещи можем, или по-точно казано, от кои не можем да се лишим.

— Не! — крещеше Врабеца с пълно гърло.

Тя направи бърз скок, като се опита да изтръгне от ръката на Яне едно ухилено гумено джудже със синя шапка, което майка ми тъкмо се канеше да пусне в кашона с надпис: „Goodbye Ladies“.

— Как така не? — Яне местеше изумен поглед от Врабеца към джуджето.

— Ами защото лакомникът Антон ми носеше късмет в детството — викна Врабеца възмутено. — Само през трупа ми ще отиде на битака.

Тя хвана Яне за китката и започна да я гъделичка, докато майка ми се предаде, смеейки се, и изпусна гуменото джудже.

— Ела тук, Антоне!

Врабеца го вдигна покровителствено.

— Далеч от царицата с ледено сърце! От днес — тя се усмихна на джуджето — ще царуваш върху нашия телевизор.

— На телевизора ли? Какво ще прави тази вещ върху телевизора? — попитах слисано.

— Вещ ли?

Врабеца изчисти една прашинка от носа си и ме стрелна с такъв поглед, сякаш аз се бях превърнала в джудже, при това — зло.

— Това, което майка ти иска да прати на битака, не е вещ, а крайпътен камък в историята на немската телевизия!

Тя ми тикна джуджето под носа.

— Мога ли да ви запозная? — попита и заклати главата на джуджето. — Ребека, аз съм лакомникът Антон, другар на Майнцелменхен и звезда на телевизионната реклама от седемдесетте. Антон, това е Ребека, истинската й майка е Яне, а аз съм й втората. Кажи „добър вечер!“

— Добър вееееееееееечер — изквича гуменото джудже с преправения глас на Врабеца и аз се разсмях.

Яне изпъшка, като отметна падналите на челото й руси коси. Тъмна сянка мина през лицето й, която никак не й отиваше. Моята красива майка, с тяло на състезателка по маратон, дори и да я събудеха внезапно в три през нощта, пак изглеждаше перфектно.

Помогите Вашим друзьям узнать о библиотеке

Популярные книги автора