Донърджак

Тема

На Девин, Трент и Шанън — с обич.

Първа част

1.

Живееше в Дълбоките поля, макар че присъствието й далеч надхвърляше границите на това място и се простираше из цяла Вирту. В изключително конкретен смисъл тя беше господарката на всичко, въпреки че поради различни причини други биха могли да претендират за същото. Но нейните основания бяха също толкова сериозни, колкото и на останалите, защото никой не можеше да оспори властта й.

Движеше се сред останките от всички счупени форми, някога функционирали във Вирту. Те идваха тук, канени или неканени, когато краят на съществуванието им станеше факт. Тя спасяваше по нещо от някои, за да го използва за собствените си цели. Другите оставаха там, където падаха… пръснати навсякъде, за да продължат да се разлагат, макар че едни техни части оцеляваха по-дълго от други. Докато крачеше сред тях, отделни парчета се надигаха, в човешка или друга форма, навярно за да направят няколко стъпки, да изрекат няколко думи, да изпълнят характерна функция от онова, което някога са представлявали, и после отново да потънат в праха и останките, в част от които се превръщаха. Понякога — както правеше сега — разравяше с тоягата си купчините, за да види какви реакции ще предизвика. Ако откриеше някакво действие или късчета познания, някакъв ключ или код, за развлечение или употреба, тя го отнасяше в лабиринтното си жилище. Можеше да придобива каквато и да е форма, на мъж или жена, и да ходи където поиска, но винаги се завръщаше към черния си плащ с качулка, удивително слабата си фигура и белите проблясъци в сенките, които също носеше.

През повечето време в Дълбоките поля господстваше пълна тишина. Друг път се надигаха смущаващи шумове, сякаш от праха и самите останки, ентропични писъци, чието заглъхване караше тишината да изглежда още по-дълбока. Любимата й причина понякога да напуска царството си бе да послуша организирани звуци — и най-вече музика. В цялото Творение нямаше друга като нея. Известна с хиляди имена и евфемизми, всички я знаеха като Смъртта.

И тъй, Смъртта се разхождаше, въртеше тоягата си, обезглавяваше алгоритми, мачкаше същности, отваряше прозорци към други места. Докато минаваше, от земята се надигаха ръце, разтваряха се длани, сгърчваха се пръсти и когато нейното сияние от лъчиста мъглявина и сумрак паднеше отгоре им, те се свличаха обратно. Дълбоките поля бяха царство на вечен здрач и все пак тя хвърляше непроницаема, невероятна сянка, сякаш винаги носеше със себе си късче от абсолютната нощ. И сега се появи друга част от този мрак, черна пеперуда от нейния произволен север — навярно част от самата нея, завърнала се от изпълнението на някаква задача — за да запърха отпреде й и накрая да се настани върху протегнатия й показалец и да свие криле. Краткото шумолене стихна.

Сетне рече:

— Натрапници на север. — Имаше висок, тръбен глас и излъчваше лъчиста мъглявина, напомняща на статично електричество.

— Трябва да си се объркала с раздвижване на фрагмент — отвърна Смъртта с глас, мек като мрак, гърлен като заглъхващия тътен на творение.

Пеперудата остави крилете си да се отпуснат и отново ги вдигна.

— Не — отвърна тя.

— Тук не прониква никой — каза Смъртта.

— Разравят купчините, търсят…

— Колко са?

— Двама.

— Покажи ми ги.

Пеперудата се издигна от показалеца й и се понесе на север. Смъртта последва смущаващия шум, като осветяваше с появяването си странни късчета от действителността, които после отново изчезваха. Пеперудата продължи напред и Смъртта изкачи хълма и спря на върха му.

В долината под нея две мъжки фигури — не, едната принадлежеше на жена — бяха изкопали доста дълбок ров. Сега вървяха по дължината му. Мъжът държеше фенер, докато другата фигура вдигаше разни неща от земята и ги прибираше в чувал. Смъртта, разбира се, знаеше какво има в този район.

— Що за светотатство е това? — попита тя. После вдигна ръце и сянката й полетя към тях. — Как смеете да нахлувате във владенията ми?

Жената с пръчката се изправи, а мъжът изпусна фенера, който мигновено угасна. Ужасен хаос от гласове и пронизителни звуци изпълни въздуха, сякаш в синхрон с гнева на Смъртта. Когато сянката й стигна до рова, отвътре запремигваха златисти точици.

После се отвори портал и фигурите минаха през него, точно преди сянката да изпълни рова с чернота.

Пърхащата форма наближи върха на хълма.

— Ключ — каза тя. — Те имат ключ.

— Аз не раздавам ключове за владенията си — заяви Смъртта. — Смутена съм. Можеш ли да ми кажеш къде ги отведе порталът им?

— Не — отвърна пеперудата.

Смъртта премести ръцете си наляво, долепи шепи една до друга й ги разтвори, сякаш за да пусне желание или заповед.

— Хрътка, хрътка от земята — промълви тя и там, накъдето сочеше погледът й, се размърда купчина от кости и метал. Изправиха се разместени кокали, наред с пружини, ремъци и връзки, за да се подредят в тромав скелет, към който полетяха парчета пластмаса, метал, плът, стъкло и дърво, въртящи се като части от мозайка и вмъкващи се на различни места, за да бъдат внезапно пропити от дъжд зелено мастило и лепило, подложени на вихър от кръпки дамаска и пръст, изсушени от струи пламък, изригващи от земята от всички страни. — Има нещо, което трябва да откриеш — прибави Смъртта.

Хрътката потърси, господарката си с червеното си дясно око и после със зеленото си ляво, с два и половина сантиметра по-ниско от другото. След това завъртя кабелните си опашки и се впусна напред.

Когато стигна до върха на хълма, хрътката се сниши по корем и зави като развален въздушен клапан. Смъртта протегна лявата си ръка и леко я погали по главата. Безстрашните, безмилостни, и безпощадни закони и природа на кучето се надигнаха от земята и светкавично го обгърнаха, наред с аурата на страха.

Помогите Вашим друзьям узнать о библиотеке