Стингър

Тема

Въведение

Мотоциклетът напусна с рев очертанията на Бордъртаун, отнасяйки русокосото момче и тъмнокосото момиче далеч от ужаса, останал зад тях.

Вихрушки от прах и дим шибаше лицето на момчето. Миришеше му на кръв и на собствената му, избила от уплаха пот. Момичето отзад трепереше и се притискаше до него. Мостът бе някъде отпред, но фаровете на мотоциклета бяха счупени и момчето караше, като се ориентираше само по слабата виолетова светлина, процеждаща се през облаците дим. Беше адски горещо и задушно. Въздухът бе пропит с миризмата на изгоряло, също като на бойно поле.

Гумите на мотоциклета леко подскочиха и момчето разбра, че вече бяха на моста. Намали малко скоростта, за да не се удари в бетонните огради, после изви леко, за да избегне един тас, паднал вероятно от джантата на някоя от колите, профучали току-що в посока към Пъкъл. Съществото, което бяха видели преди малко, не излизаше от умовете им. Момичето гледаше назад със сълзи в очите и повтаряше името на брат си.

Почти стигнахме, мислеше си момчето. Ще успеем! Ще успе…

Точно пред тях нещо изникна от облаците дим.

Момчето инстинктивно натисна спирачки и изви кормилото, но му стана ясно, че беше безсмислено. Мотоциклетът се заби във фигурата и то изпусна кормилото и изгуби контрол. Усети как и момичето изхвърча от седалката, след това то самото се превъртя във въздуха и падна върху натъртените си ребра с такава сила, че се хързулна на няколко метра и се ожули до кръв.

Остана да лежи, превито на две, като се мъчеше да си поеме дъх. Трябва да е бил Беззъбия, мислеше си то и правеше усилия да не загуби съзнание. Беззъбия… се беше качил на моста… да ги понашляпа.

Опита се да седне. Не, не му достигнаха силите. Болеше го лявата ръка, но можеше да движи пръстите си и това бе добър признак. Чувстваше ребрата си като бръснарски ножчета, искаше му се да заспи, да затвори очи и да се отпусне… но ако го направеше, знаеше, че повече няма да се събуди.

Замириса му на бензин. Сигурно се е пукнал резервоарът, помисли си момчето. След около две секунди последва лек взрив и се появи трепкащо оранжево сияние. Около него започнаха с трясък да падат парчета метал. То се изправи на колене. Едва дишаше от болка. На светлината от огъня успя да види девойката. Тя лежеше по гръб на около два метра от него, с разперени като на счупена кукла ръце и крака. Довлече се до нея пълзешком. От сцепената й долна устна течеше кръв и отстрани на лицето имаше синина, но дишаше и когато момчето я повика по име, клепачите й трепнаха. Опита се да повдигне главата й, но пръстите му напипаха някаква подутина на черепа й и то реши, че ще е по-добре да не я мести.

Тогава чу стъпките — два ботуша: единият тропаше, другият се тътрузеше.

Момчето вдигна глава. Сърцето му щеше да се пръсне. Някаква тъмна сянка надвисна над тях откъм Бордъртаун. Струйки бензин се стичаха от смачкания мотоциклет и горяха върху моста, но фигурата продължаваше да върви и през огъня, независимо че джинсите й се подпалиха. Беше прегърбена, някакво гротескно подобие на човешко същество, а като дойде по-наблизо, момчето видя иглите в злобно ухилената уста.

То се приведе над момичето, за да го предпази. Тропането и тътрузенето секнаха. Момчето понечи да се надигне, но остра болка го прониза в ребрата. Дъхът му секна и хъхрейки, то се строполи на една страна.

Ухиленото гърбаво изчадие стигна до тях. Надвеси се над момичето и се втренчи. След това посегна с металните си, подобни на трион нокти към лицето му.

Силите на момчето го напуснаха. Металните нокти се готвеха да смачкат главата на девойката и да одерат кожата от черепа й. За това им беше нужна само секунда и момчето разбра, че в тази дълга, изпълнена с ужаси нощ имаше само една възможност да спаси живота й.

1. Утрото

Слънцето изгря и прииждащите талази горещина започнаха да гонят нощните животни обратно в дупките им.

Пурпурната светлина придоби оранжеви оттенъци. Бледосивото и тъмнокафявото отстъпиха място на тъмночервеното и кехлибареното. От храстите на пелина и кактусите се източиха виолетови сенки, а големите речни камъни грейнаха в аленото от бойните шарки на апахите. Багрите на утрото се смесиха и бързо оцветиха деретата и разломите в скалистата земя и заблестяха в бронзово и червеникаво по тънката криволичеща струйка на Змийска река.

Когато просветля още повече и соленият мирис на пустинята започна да се издига нагоре, момчето, прекарало нощта под открито небе, отвори очи. Беше се схванало. Полежа една-две минути, гледайки как безоблачното небе се налива в златисто. Струваше му се, че бе сънувало баща си да крещи непрекъснато името му, като всеки път го изменяше, докато накрая то зазвуча като ругатня. Сънищата му обикновено не бяха приятни, особено онези, в които подскачаше и се хилеше неговият старец.

Момчето седна и сви колене до гърдите си. Подпря на тях острата си брадичка и се загледа в слънцето, изгряващо зад назъбените хребети, разположени на изток, отвъд Пъкъл и Бордъртаун. Винаги свързваше изгрева на слънцето с някаква музика и днес в главата му забушува с вой и трясък солото на китариста от „Айрън Мейдън“. Харесваше му да преспива тук, на открито, макар след това да му трябваше доста време, за да се раздвижи. Обичаше да бъде сам и му доставяше удоволствие да наблюдава багрите на пустинята на зазоряване след някой и друг час, когато слънцето наистина напечеше, пустинята щеше да придобие пепеляв цвят и можеше направо да се чуе как въздухът цвърти, сякаш се пържи на горещината. Ако към пладне човек не се скриеше на сянка, Великата огнена пустош можеше да изпепели мозъка му.

Помогите Вашим друзьям узнать о библиотеке