Речният бог (Книга първа)

Тема

Уилбър Смит

Речният бог

Книга първа

Посвещавам тази книга на съпругата си Даниел-Антоанет. Двамата с нея сме омагьосани от могъщата река Нил, която преминава като червена нишка в моя роман. Подобно на Нил ние също сме рожби на Африка…

Но дори великата река не е така дълбока, както любовта ми към теб, скъпа моя Даниел.

Реката се врязваше в пустинята и блестеше като нажежено желязо. Трептеше мараня и слънчевите лъчи безжалостно изгаряха земята, изгубила се в безкрайни миражи. И голите хълмове край Нил сякаш потрепваха в далечината.

Галерата ни леко се плъзгаше покрай тръстиките; дочувахме скърцанията на отводнителните съоръжения, които равномерно отнасяха придошлата вода далеч от нивите. Ритмичните удари от нескончаемото им движение съпровождаха песента на момичето, застанало на носа.

Лострис беше на четиринадесет години. Нил беше започнал своя последен разлив в същия ден, когато червената луна на женствеността й изгря за пръв път — съвпадение, което за жреците на Хапи бе изключително благоприятно. Лострис — женското име, с което те смениха вече ненужното й детско, означаваше „дъщеря на водите“.

Никога няма да забравя как изглеждаше тогава. С годините щеше да се разхубавява, да придобива властност и самоувереност, но никога след това нямаше да ни пленява нейната невинност. Всеки мъж в лодката, дори и войниците по пейките за гребците бяха очаровани. Не откъсвахме погледите си от нея. В този ден още по-болезнено чувствах своята непълноценност. Изпитвах болезнен копнеж, защото макар да съм евнух, бях кастриран едва след като познах сладостите на женското тяло.

— Таита — извика ми тя, — пей с мен!

И когато й се подчиних, на лицето й разцъфна доволна усмивка. Тенорът ми и нейният изящен сопран звучаха прекрасно. Запяхме една стара селска песен, на която я бях научил и която беше сред любимите й:

Сърцето ми трепти като ранена птичка,

зърна ли лицето на любимия,

и страните ми порозовяват като утринна зора,

щом той ми се усмихне…

Откъм кърмата някой поде песента. Беше мъжки глас, дълбок и силен, но му липсваше яснотата и чистотата на моя. Ако аз пеех като дрозд, посрещащ утрото, то това беше ревът на млад лъв.

Лострис обърна глава и усмивката й засия като слънчевите отблясъци по повърхността на Нил. Макар мъжът, на когото се усмихваше, да ми беше приятел — може би единственият ми истински приятел — пак изпитах горчивина. Въпреки това се опитах и аз като нея да се усмихна на Танус с любов.

Бащата на Танус — Пианки, господарят Хараб — беше един от най-знатните египетски аристократи, но майка му беше дъщеря на освободен роб от народа Техену. Като повечето си съплеменници и тя имаше руси коси и сини очи. Умря от блатна треска, когато Танус беше дете. Почти не си я спомням, но по-старите жени твърдят, че в двете царства рядко е имало красота като нейната.

От друга страна, аз добре познавах бащата на Танус и му се възхищавах, преди да изгуби несметните си богатства и огромните си владения, които навремето почти се доближаваха до тези на фараона. Беше мургав, очите му като на повечето египтяни имаха цвета на лъскав обсидиан; беше мъж по-скоро силен, отколкото красив, но притежаваше щедра и благородна душа — някой дори ще каже, че е бил прекалено щедър и доверчив, защото умря в мизерия със сърце, разбито от онези, които бе смятал за свои приятели — изоставен, лишен от слънцето на царското благоволение.

Така че навярно Танус беше наследил и от двамата си родители хубавото, като изключим само богатството. По характер, а и по физическа сила той беше като баща си; по красота можеше да се мери с майка си. Така че защо да се противя на любовта на господарката си към него? Аз самият също го обичах, а и след като вече ми бяха отнели мъжествеността, знаех, че дори да ме издигнеха от роб в нещо повече, не мога да я притежавам. И все пак така е устроена човешката природа, че продължавах да мечтая за невъзможното.

Лострис се бе отпуснала върху възглавница на носа на галерата, а в краката й седяха робините — две черни момиченца от страната Куш, гъвкави като пантери, голи, само със златни верижки на врата. Самата Лострис носеше бяла ленена пола, надиплена като пера на чапла. Кожата й, галена от слънцето, беше с цвят на кедрово дърво, донесено от планините отвъд Библос. Гърдите й по форма и големина напомняха узрели круши, които само чакат някой да ги откъсне, а връхчетата им сякаш бяха украсени с розов гранат.

Беше си свалила официалната перука и косата й, вързана настрани и събрана на гъста, черна плитка, се спускаше над гърдите й. Очите й бяха умело подчертани, а на клепачите й беше положен стрит на прах сребристозелен малахит. Очите й също бяха зелени, но с наситения тъмен цвят на водите на Нил, когато са се прибрали в коритото си и са се освободили от животворната тиня. Носеше на златна верижка малка фигурка на Хапи, богинята на Нил, изработена от злато и от скъпоценния лапис лазули. Разбира се, че украшението беше прекрасно, щом го бях изработил собственоръчно специално за нея.

Изведнъж Танус вдигна високо дясната си ръка, свита в юмрук. Гребците за миг застанаха неподвижно, вдигнали весла, които заблестяха на слънцето, покрити с капки вода. Тогава Танус, които стоеше на кормилото, мощно го заби в тинята, след което мъжете загребаха с все сила и зелената повърхност на реката се покри с малки водовъртежчета. Щирбордът бързо се изнесе напред. Галерата се завъртя толкова рязко, че се наклони застрашително. Гребците успяха да я овладеят и тя се стрелна напред. Заостреният й нос с изрисуван лик на Хор се промуши през гъстите тръстики и понесена от течението, лодката се плъзна в спокойните води на лагуната.

Лострис прекъсна песента си и сложи ръка на очите си, за да вижда по-добре.

— Ето ги! — извика тя и посочи с изящната си ръчичка пред лодката.

Останалите галери от флотилията на Танус се бяха разпръснали като мрежа откъм южната част на лагуната, препречвайки широкия проток към реката, за да не позволят на никого да избяга натам.

Естествено Танус бе избрал за себе си да бъде откъм северната страна, където щеше да бъде най-напрегнато. Искрено ми се искаше да не е така. Не че съм страхливец, но все пак никога не трябва да забравям за сигурността на господарката си. Тя беше успяла да се промъкне на „Дъхът на Хор“ с помощта на редица хитрини, в които както винаги бях забъркан и аз. И без това щях да си изпатя, когато баща й разбереше, че е участвала в схватката със зверовете, но подочуеше ли, че е прекарала целия ден в компанията на Танус, дори и привилегированото ми положение не би ме спасило от гнева му. Заповедите му относно младежа бяха недвусмислени.

Ала както изглеждаше, аз бях единственият човек на „Дъхът на Хор“, който се тревожеше за подобни неща. Всички бяха обхванати от трескаво вълнение. С властен жест Танус даде знак на хората си да спрат. Галерата продължи да се плъзга плавно напред, преди да застане на едно място, леко полюлявана от зелените води, които иначе бяха толкова спокойни, че погледнех ли, виждах собственото си отражение и за сетен път се стрясках от това, колко малко от хубостта ми си е отишла с годините. Изглеждаше ми сякаш лицето ми е по-красиво и от небесносините лотосови цветове, които го обкичваха. Но, общо взето, имах малко време да му се любувам, защото наоколо настъпи голямо оживление.

Един от офицерите издигна знамето на Танус върху мачтата. На него беше изобразен син крокодил с вдигната високо опашка и широко разтворена паст. Само пълководец, удостоен с прозвище „най-добър от десет хиляди“, можеше да притежава собствено знаме. А Танус вече бе успял да си спечели подобна чест, както и да му бъде възложено командването на отряда на Синия крокодил от елитната гвардия на фараона, и то преди да е навършил двадесет години.

Помогите Вашим друзьям узнать о библиотеке

Похожие книги