Испанска холера

Тема

Павел Вежинов

За пръв път пристигнах на тая малка курортна гаричка, закътана между жълти, голи хълмове и синеещи лозя. Стоях край прозореца и усещах как скуката леко, като парите на локомотива, започва да замъгля моето добро настроение на летовник. Дъх на жега, на жълта, ронеща се пръст и изгорели треви нападаше моя градски нос и ме караше едва забележимо да се мръщя. И всъщност кой дявол ме изпрати сред това голо, примиращо от жега поле? Пясъкът в бъбреците, изглежда. В края на краищата можеха да почакат още малко тия пясъци. Всяка възраст е определена за нещо, но моята още не е стигнала до болестите.

Влакът направи още няколко последни завоя край напечените стърнища и навлезе бавно в гаричката, с която впрочем свършваше и железният път. Мярнаха ми се бяло павилионче с червен покрив — като свежа гъба в тая гореща пустош, — няколко файтонджии с провесени към земята камшици, един милиционер с измокрена от потта куртка, който старателно козируваше на черните вагони, след това рязък удар на буферите и влакът спря. Щом стъпих на перона, стана още по-зле — горещ порой от небето, който базалтовият плочник отразяваше с десеторна сила, задух, тежък дъх на гнил зеленчук от товарните вагони.

„Тук ще се мре!“ — помислих аз отчаяно.

Едва сега забелязах, че от влака се изсипа много повече народ, отколкото очаквах. Бяха предимно селянки от околния край със сини, жълти и розови фусти, в елечета и пъстри шамии, по гуменки, по терлици, по налъми дори, с кошници и шарени бохчи в ръцете, или пък с китки увехнали от жегата цветя, които кой знае защо все още стискаха здраво между сухите си пръсти. Градски жени имаше съвсем малко, а мъже почти никак, ако не се смятаха тия, които едва тътреха краката си под тежестта на въображаеми болести. Впрочем знаех си, че курортът е предимно женски — от векове предпочитан и уважаван от жени, не съвсем в ред със своите женски работи.

Сега това население доста енергично бързаше нанякъде, а някои дори подтичваха. Като се подчиних несъзнателно на чуждия опит, и аз пуснах в ускорен ход моите дълги, сухи крака. И тъкмо навреме — автобусът беше наистина препълнен, но един дълъг скок ме изпрати в последния от празните файтони. Е, слава богу!… Но файтонджията нещо се маеше, не му се искаше да тръгне с един пътник. Погледнах унило изкорубения костелив гръб на старото конче — с повече от двама пътници то навярно не би отишло по-далече от конското гробище. В тоя миг чух алтов женски глас:

— Колега Илинчев, може ли и аз?…

Погледнах учуден нататък и почувствувах, че въпреки жегата кръвта ми изстина. Холеро испанска, кой ли находчив дявол ми изпрати тоя прекален подарък в жегата? Беше колежката Маринова, с която работехме в един завод. Виждах как насмешливо ме гледа отдолу нагоре с циганските си очи, как — без да дочака отговор — вече се готви да стъпи на файтона. Ярката й хубост — мавритански нос и извити вежди — като че ли не беше ни най-малко засегната от пътуването, тя изглеждаше така свежа, сякаш току-що бе излязла изпод прохладния душ.

— И вие с тоя влак ли? — попитах аз смаяно.

— Ами с кой? — засмя се тя и подаде куфара си на файтонджията.

— Чудно, как не съм ви видял… А къде ще отседнете?

— Като вас… В дома на профсъюзите…

Маринова седна от лявата ми страна, аз инстинктивно се отдръпнах на една педя вдясно. Заклевам се, че тя усети това движение, лицето й още по-весело грейна. Файтонджията замахна с камшика си, чу се звук, сякаш удари в дъска.

— Тъй, тъй — мърморех аз. — И какво ще лекувате?

Скрито коварство имаше в тоя въпрос, но тя не обърна внимание.

— Нещо жлъчката не ми е добре…

„Ами разбира се! — помислих аз злорадо. — Чудно е, че все още имате жлъчка!“ Тя, изглежда, усети мислите ми, защото подхвърли нехайно:

— И как ще е добре, като имаме такива инженери?

Погледнах я сърдито. Ако имаше някакъв девиз, той трябваше непременно да гласи — винаги същата! Що за заядливо същество? Аз съм главен инженер на завода, мен там всички ме обичат и уважават. Колко пъти се опитаха да ме изтеглят в министерството — не отидох. Такъв друг завод у нас няма и в него никой не си разбира работата по-добре от мен. Директорът знае много добре това, здраво се държи за пеша ми… Само това вятърничаво същество!… Ако тя беше директор, пилето отдавна да бе изхвръкнало!…

Но колежката, изглежда, бе забравила думите си, любопитно зяпаше ту от лявата, ту от дясната страна на файтона.

— Колко е хубаво! — говореше тя тихо на себе си. — Колко всичко се е променило!… За пръв път ли идвате? — обърна се тя към мен.

— За пръв път…

— Да, просто не може да се познае!…

Наистина курортът не беше толкова лош, колкото ми се стори във влака. Минахме край парк с огромни дървета. Хубави вили, целите потънали в зеленина, се редяха от двете страни на пътя. Като чаткаше леко с подковите си по асфалта, конят ни преведе под сводестата арка на старинната римска порта — такава чудна, че ме накара да си извия здравата врата. Това наистина заслужавало да се види! Щом римските императори са пътували с месеци дотук, защо един обикновен инженер да не загуби за тая работа само половин ден?… След това отново градини, мостове, големи дървета с тежки сенки… Може би пък нямаше да се мре!…

Но домът на профсъюзите беше построен върху съвсем гол, стръмен бряг. Не знам откъде е излязла тая традиция всички тия домове да се строят по следите на Атила — там, дето ни трева никне, ни дръвче. Затуй пък стълбите на дома като че ли водеха към светилището на Озирис — човек трябваше да се катери по тях два пъти повече, отколкото бе нужно. На самия връх вместо жрец ни чакаше пъпчив мъж с недружелюбно лице, привлечен очевидно от дрънкането на файтона. Той ни погледна подозрително и запита:

— Вие съпружеска двойка ли сте?

— Не, моля ви се! — подскочих аз. — Просто спътници!…

— Аха! — измърмори той.

Мъчно е да се опише гама от интонации в тоя единствен звук. В него се чувствуваше и съмнението му в тая плитка лъжа, и подозрението му за истинския характер на нашите отношения. Заканата, че в никакъв случай няма да позволи моралът на тоя дом да бъде порутен, се смесваше тънко с презрението, че толкова наивно се бяхме издали с това едновременно пристигане. След като си оставихме документите в канцеларията, той мрачно подхвърли:

— След половин час е обедът!… И никакви закъснения!

— Тъй ли? — запита иронично колежката.

От огледа, който му хвърли, ми стана съвсем ясно — ще има да патиш, другарю! За три дена тя ще надзърне в книжата ти, ще прегледа складовете ти, ще се напъха в кухнята, за да премери дажбите, ще ревизира от дъно твоята културна програма и сто на сто ще намери в нея останки от буржоазна култура. Ще видиш, ще се увериш!… Не ми се искаше да го предупреждавам — тоя носорог не заслужаваше по-добра участ. Носорогът, изглежда, все още не чувствуваше опасността, защото си позволи да подхвърли:

— В десет часа заключвам вратата!… После да не ви е мъчно!…

Тя нищо не каза, само многозначително ме погледна. „Ще става, каквото ще става“ — помислих аз зарадван.

* * *

Стаичката ми беше чудесна — с едно легло, което просто светеше със своята снежна белота. От прозореца ми се виждаше дълбокият дол, обрасъл с дървета, а зад него — дългата гирлянда на крепостните стени — ту масивни и яки, ту с дълбоките пробои на времето и човешките разрушения. Навярно би се живяло тук, ако не бях налетял така фатално на холерата. Бях сигурен, че няма да ме остави току-тъй на спокойствие…

Наистина тя беше единственият човек в завода, който се чувствуваше длъжен да се заяжда с мен по събранията. Винаги нещо в моята работа не й харесваше, винаги нещо не й достигаше, винаги намираше какво повече да иска. Каквото и да правех, непрекъснато усещах зад меките си части невидимия остен на нейните думи и укори, който беше готов да ме боцне даже когато се смятах най-сигурен. Мислех си, че поне тук ще се спася от нея, а ето…

Помогите Вашим друзьям узнать о библиотеке