Седмият папирус (Том 1)

Тема

Уилбър Смит

Том 1

За кой ли път посвещавам книга на скъпата ми Даниел. Макар и прекарал с нея дълги години в любов и щастие, всеки ден се събуждам с чувството, че всичко тепърва започва. Толкова много неща ни чакат по пътя.

Здрачът падаше откъм пустинята и обгръщаше дюните в пурпурната си сянка. Като с кадифено наметало вечерта поглъщаше звуците наоколо, животът застиваше в тишина и покой.

Двамата бяха застанали на върха на една от пясъчните дюни и наблюдаваха от високо оазиса и няколкото селца, израснали сред благотворната му зеленина. Всички постройки бяха еднакви със своите белосани стени и плоски покриви. Над палмите се издигаха единствено джамията и коптската църква, обърнали се предизвикателно една срещу друга на двата бряга на езерото.

И водите на езерото вече потъмняваха. В далечината дива патица се стрелна към тръстиките по брега и се гмурна под повърхността, образувайки малко бяло петънце от пяна.

Мъжът и жената бяха твърде различни един от друг. Той беше висок, леко прегърбен, а последните лъчи на слънцето издайнически огряваха сребристите му коси. Спътницата му бе все още млада, едва прехвърлила тридесетте, радваше се на тънка, гъвкава снага. Главата й се губеше под водопад от къдрици, който тя едва бе обуздала с лентата, вързана на тила й.

— Време е да слизаме. Алия ни чака — усмихна се мило мъжът. Жената беше втората му съпруга. Когато първата си беше отишла от този свят, той си бе рекъл, че и слънцето завинаги е угаснало за него. Не се беше надявал в самия край на живота си да познае отново щастието. Но сега имаше нея, имаше и своята работа. Можеше да се счита за галеник на съдбата.

Изведнъж тя се отскубна от него и с един замах свали лентата от тила си. Отърси глава, черните й коси се спуснаха над раменете й и тя победоносно се засмя. Да я слушаш как се смее бе същинско удоволствие. Преди още той да се е усетил, тя се спусна надолу по пясъчната дюна и краката й — женствени и потъмнели от слънцето — се разкриха в цялата си прелест изпод развелите се поли. Успя да запази равновесие докъм средата на склона, но по силата на земното привличане се претърколи в пясъците.

От върха мъжът я наблюдаваше със снизхождение на влюбен. Понякога тя се превръщаше в истинско дете. Друг път стряскаше със сериозността и типично дамското си чувство за благоприличие. Той така и не можеше да определи в коя роля му харесваше повече, но със сигурност и в двата случая я обичаше с все същата жар. Едва в подножието на дюната жената успя да спре и да се надигне наполовина от земята. Затръска глава, за да се изсипе пясъкът от косата й и отново се засмя.

— Твой ред е! — извика тя.

Той я последва с невъзмутима крачка, опитвайки се да не се претърколи като нея, неспособен да прикрие умората от напредналата възраст. Щом слезе при жена си, й помогна да се изправи, но колкото и да се изкушаваше да я целуне, не го стори. Сред арабите не беше прието да даваш воля на чувствата си пред хората, та дори срещу теб да е любимата ти съпруга.

Жената поотупа дрехите си, намести ги и отново върза косата си, преди да тръгнат обратно към близкото село. Пътят им минаваше покрай тръстиките и на няколко пъти прекосяваше по дървени мостчета напоителните канали. Щом минеха покрай някой селянин, той неизменно надигаше глава от работата си и почтително ги поздравяваше.

— Салам алейкум, Доктари! — обръщаха се всички към мъжа, който отдавна бе спечелил уважението им не само с образоваността си, но и с доброто отношение към тях и семействата им. Много от селяните в оазиса бяха работили навремето за баща му. Затова никой не се сещаше, че те са мюсюлмани, а той християнин.

Когато двамата влюбени стигнаха къщата си, на прага ги чакаше възрастната прислужничка Алия, която не пропусна случая да ги сгълчи:

— Пак закъснявате. Винаги закъснявате. Защо не гледате часовниците си като почтените люде? Ние сме хора с положение. Не можем всичко да си позволяваме.

— Както винаги си права, стара майко — отвърна й закачливо мъжът. — Какво щяхме да правим без теб? Кой щеше да се грижи за нас?

И я отпрати все тъй намусена, нежелаеща да даде израз на обичта си към него.

Вечерята им беше повече от скромна, но затова пък както винаги си направиха удоволствието да я изядат на терасата. Цялото меню се състоеше от фурми, маслини, неквасен хляб и козе сирене. Когато привършиха, нощта бе дошла и от небето ги гледаха ярките като запалени свещички звезди на пустинята.

— Роян, цвете мое — протегна той ръка през масата и я хвана за китката. — Време е да се захващаме за работа. — Мъжът се надигна от стола и влезе в кабинета си, отворен към терасата.

Роян Ал Сима го последва, насочи се право към високия стоманен сейф, опрян до отсрещната стена на стаята и бързо набра шифъра. Подобно съоръжение представляваше същинска аномалия сред вехтите книги и папируси, изпълващи цялото помещение, сред античните статуетки и предмети на бита, които домакинът на къщата бе събирал цял живот.

Тежката врата на касата се отвори и Роян застина в благоговение пред нея. Това чувство я спохождаше неизменно всеки път, щом очите й се спираха на старинния документ, нищо че само допреди броени часове той бе стоял в ръцете й.

— Седмият свитък — повтаряше си за сетен път тя и с известно колебание посягаше към него.

Папирусът беше на почти четири хиляди години; написаното върху него бе дело на някакъв гений, превърнал се още преди четиридесет века на прах, но към когото Роян таеше не по-малко уважение и симпатия, отколкото към собствения си съпруг. Словата на умрелия бяха вечни, дори през прага на гробницата те говореха ясно и разбираемо, сякаш искаха хората да чуят посланието на великата троица — Озирис, Изида и Хор, потънали навеки в недостижимия рай, в които покойникът безпределно бе вярвал до смъртта си. Също тъй безпределно, както и тя самата вярваше в християнската Света Троица.

Роян извади свитъка от сейфа и го занесе на дългата маса, където мъжът й Дураид вече се бе заловил за работа. Виждайки папируса пред себе си, Дураид надигна глава от работата си и обгърна жена си със същия тайнствен поглед, с който преди години бе привлякъл за пръв път вниманието й. Той винаги държеше папирусът да стои пред него на масата, дори когато нямаше намерение да се занимава с разчитането му. Пък и снимките и микрофилмът можеха да му свършат същата работа. Имаше нужда да усеща край себе си присъствието на древния автор, чието творение толкова време се бе опитвал да разгадае.

Но мистиката не беше толкова присъща на учения и той скоро си върна маската на безучастен изследовател.

— Твоите очи виждат по-добре, цвете мое — рече той. — Какво ще кажеш за този знак?

Тя се наведе над рамото му и внимателно се вгледа в йероглифа на снимката пред себе си. За известно време остана в недоумение, после пое лупата от ръката на съпруга си и отново се вгледа.

— Изглежда Таита е вмъкнал още някоя криптограма, чийто смисъл знае единствено той. Сякаш малко главоболия ни е причинил досега.

Роян говореше за древния автор като за скъп приятел, от чиито шеги често й е идвало до гуша. Все едно Таита беше още жив и ги наблюдаваше от някой ъгъл на стаята, доволен, че отново ги е затруднил.

— Значи не ни остава нищо друго, освен да се опитаме да я разчетем — каза Дураид, на когото подобни задачи доставяха голямо удоволствие. Играта на древните го привличаше. Целият му живот бе минал в разгадаване на безконечните й правила.

Заеха се с работа и неусетно потънаха в спасителния хлад на пустинната нощ. Тази част от денонощието се оказваше най-благотворна за делото им. Помежду си говореха на арабски и на английски; дори не си даваха сметка, че прескачат от единия език на другия — и двата им бяха еднакво близки. По-рядко използваха френски — третия език, който говореха добре. И двамата бяха получили образованието си в университети в Англия и Съединените щати, отдалечени на хиляди километри от „техния Египет“. Роян много обичаше израза „нашия Египет“, който Таита често използваше в ръкописа си.

Помогите Вашим друзьям узнать о библиотеке

Популярные книги автора