Остров Тамбукту

Тема

Марко Марчевски

Първа част

Първа глава. Кръчмата "Китайски фенери". Мехмед-ага и мистър Смит

I

Аз случайно попаднах в "Китайски фенери". Мислех, че тясната уличка ще ме изведе на пристанището, а тя свърши пред самата врата на кръчмата. Влязох и си поръчах чаша шербет. Мургавият келнер, който се беше облегнал върху тезгяха, не се помръдна от мястото си. Когато повторих поръчката, той студено промърмори: "Няма шербет". Добре, тогава нека донесе лимонада. Но и лимонада нямаше. Само бира и уиски.

- Чаша вода! - казах и седнах до една маса. Бях много уморен и измъчен от горещината.

Келнерът ме гледаше равнодушно. Той сигурно разбра, че съм безработен чужденец, а в Александрия има повече безработни, отколкото във всеки друг пристанищен град и както навсякъде, и тук не ги смятаха за хора. Тия несретници пристигаха от четирите краища на света - разочаровани романтици и обезверени мечтатели, отчаяни авантюристи и крадци, - скитаха из тесните улици на стария град или на тълпи чакаха в двете пристанища и когато пристигнеше параход, те го обсаждаха като крепост с надеждата да получат работа; ако успееха да изкарат някоя пара и да се нахранят по почтен или непочтен начин, чувствуваха се най-щастливите хора на земята. Египтяните не ги презираха, нито пък се възхищаваха от тях - само безразличие можеше да се прочете в очите им, когато ги срещаха.

- Не чувате ли! - сърдито казах на келнера. - Или и вода нямате?

Той ми донесе вода. Пръстите му бяха оставили нечисти следи по чашата. Аз си тръгнах, без да се докосна до нея, и го изругах на моя роден език. Келнерът остана невъзмутимо спокоен. Бях излязъл вече на улицата, когато той бързо ме настигна и ме помоли да се върна.

- Господарят ви вика - учтиво каза той и ме гледаше като провинено куче, което се страхува от бой.

Влязох зад решетестата преграда на кръчмата. На широк миндер, застлан с тигрова кожа, беше се излегнал белобрад старец с продълговато лице. Той пушеше от наргиле и прехвърляше в ръцете си кехлибарена броеница. Големите, едри зърна искряха и тежко потракваха. Лицето на стареца бе украсено с дълга, посребрена от времето брада. Изпод феса му, обвит с бял тюрбан, се подаваше оредял кичур от бялата му като сняг коса. По старческите му устни играеше приветлива усмивка. Старецът ме погледна с кротките си мечтателни очи и на български език ме покани да седна. Сетне, като смукна дим, попита откъде зная български. Отговорих му, че съм българин.

- Как? Българин? От България? - Старецът изтърва броеницата си.

- Какво чудно има? - попитах аз.

- Нищо чудно, разбира се... - отговори развълнуван старият човек. - Но работата е там, че и аз съм от България... Аз съм турчин, но съм се родил в България.

- Нима? - на свой ред се учудих аз. Господарят на "Китайски фенери" притвори очи и продължи, а гласът му леко трепереше от вълнение:

- Спомням си града, в който съм се родил... Кал и локви по улиците, ниски къщурки, скреж по стъклата на прозорците... През зимата - сняг, студ, вятърът свири, стене... А лете - зеленина, слънце, красота! Помня и силните гърмежи на топовете - стъклата се тресат и звънят. На площада скърцат седем бесилки, висят седем тела, аскери карат хляб и гранати към укрепленията, денонощно тракат каруци по калдъръмите, турски офицери препускат в галоп и между тях Осман паша-гази непобедимият, със златна сабя на кръста...

Погледнах изненадан стареца и попитах:

- За Плевен ли става дума?

Белобрадият турчин кимна с глава:

- Да, за Плевен, за Руско-турската война. Малък бях тогава, но всичко помня. Руските войски юнашки се биеха, ден и нощ нападаха укрепленията край града, топовете не млъкваха, но и нашите се държаха здраво и не отстъпваха. Но дойде гладът - страшен, неумолим - и те трябваше да се оттеглят. Да, гладът е по-силен и от най-силната крепост. Ока хляб струваше ока злато. Тогава Осман паша реши да пробие руската обсада и да се измъкне. Една нощ войските напуснаха окопите и се изнизаха на запад. След тях тръгна и цялото турско население. Градът заприлича на разровен мравуняк. Баща ми впрегна конете, ние с мама седнахме в каруцата и потеглихме в тъмнината. Пред нас и след нас вървяха стотици хора - мъже, жени и деца. Каруците зловещо тракаха в нощта. А когато наближихме реката, руските топове загърмяха тъй, че земята се затресе, гранатите се пръскаха и всичко помитаха. По едно време нещо светна над главата ми, тресна гръмотевица, каруцата подскочи и аз полетях във въздуха.

Старецът замлъкна и бавно смукна дим от наргилето. Погледът му потъмня. Той въздъхна и тихо продължи:

- Свестих се в болницата. Помня като днес над леглото ми беше се навел мъж с руса брада, в бяла престилка - гледа ме и се усмихва. Той превърза раната ми и ми стана по-леко. Донесоха ми чай и сухари. Сега познавам света и хората, изпитах много радости и горчивини, но никога няма да забравя сладкия чай, вкусните сухари и засмения руснак. Когато оздравях, прибра ме нашият комшия, чичо Рангел. От него научих, че баща ми и майка ми били убити от гранатата, а аз съм се отървал само с лека рана на главата. Мина време, поотраснах. Тогава продадох всичко, каквото беше останало от баща ми, и се преселих в Истанбул. Но животът си играе с нас като вълните с мидена черупка. В Истанбул не ми провървя, работите ми тръгнаха зле. Преселих се в Александрия. Тук късметът ми се усмихна. Много хора пропаднаха пред очите ми и много други се въздигнаха. Слава на аллаха - аз не съм зле, но ще умра с отворени очи, защото няма да видя вече родния град. Смътно си го спомням, но затворя ли очи, виждам и прихлупените къщи, и кривите улици, и зеленото поле, и сините планини на хоризонта. Човек се ражда, без да желае това, и умира против волята си, но когато е далеч от родината, в последния миг от живота си спомня мястото, където се е родил. Човекът е като лястовичката - никога не забравя старото си гнездо. Смъртта тегли човека към родния му край...

"Не смъртта, а животът" - помислих аз, но не възразих на стария човек.

Господарят на "Китайски фенери" гледаше съсредоточено пред себе си. Стори ми се, че лицето му потъмня, сякаш го измъчваше нещо. "Наистина тежко е да си далеч от своята родина, но още по-тежко е да си без родина като този човек" - мина през ума ми.

- Работа ли търсиш? - попита ме той, като ме погледна със светлите си добри очи. - Кимнах с глава.

- Какво си работил досега?

- Каквото се случи - неохотно отговорих. - Разтоварвал съм параходи на пристанището, мъкнал съм бали с памук из складовете...

- Разбирам. - Старецът кимна глава със съчувствие. - Но ти не приличаш на хамалин. Гърбът ти не е достатъчно широк за тежките чували, пък и ръцете ти не са тъй здрави за груба работа.

Той се замисли, отново смукна дим и попита:

- Искаш ли да работиш в пустинята?

В пустинята! Изтръпнах, като си спомних огненото слънце и нажежените пясъци. Денем - адска горещина, нощно време - студ. Сахара изникна във въображението ми такава, каквато я описват пътешествениците, които бяха успели да я пребродят надлъж и нашир. Мъчно я понасят дори и фелахите - тия бедни египетски селяни.

- Имам един приятел инженер - продължи старецът. като изпусна дим през носа си. - Ръководи прокопаването на голям напоителен канал в пустинята. Но това не е работа за тебе. Трябва да измисля нещо по-добро. Имаш ли занаят?

- Не. Работя каквото ми попадне.

- Чудно! Млад човек, без занаят... Лошо, много лошо.

- Аз учих... Бях студент в своята родина. Най-напред учих биология, после медицина.

- Хеким? (лекар) - учудено ме погледна старият турчин. - И така да изпаднеш?

- Лоши хора ме прогониха от моята родина - отговорих аз със сподавен глас. - Продадоха я на Хитлер. Избягах, за да спася живота си. И сега се скитам немил-недраг по света.

Помогите Вашим друзьям узнать о библиотеке

Популярные книги автора